Фотография от Н. Трейман

Фотография: Николай Трейман



Едно време

Колекция Снимката

Колекция "Снимката", Едно време

Милан Христев

Светулки

Светулки

 

 

Когато видях фотографията на Христо Свинаров, съвсем естествено се запитах: "Кога ли за последно съм виждала светулки?". Не можах да си припомня с точност, разбира се, но непоколебимо реших, че трябва да е било в детството - не твърде отдавна, не и много скоро. Иска ми се да вярвам, че е било именно тогава.

 

От пръв поглед "Светулки" те пренася в един друг, далечен и магичен свят. Свят на вълшебства и приключения. Трудно ти е да го опишеш с езика на всекидневието, нужен ти друг език - този на усещанията, на сетивата. Може би дори езикът на сънищата. Защото снимката ти проговаря със съвсем различен, тайнствен и загадъчен глас, който не е притежание на делника.. Как да говориш за нещо, което така ревностно пази езика си? Трябва ти ключ, за да го разчетеш, пътеводител, за да го достигнеш.. Аз реших да тръгна по стъпките на детството. Защо ли? Защото това е царство на магия и приключения. Детството е винаги в минало време, никога “сега”, никога “утре”. А в самото време детство няма. Там то не се измерва с часовници, а с броя на видените светулки, набраните цветя и тайнствените шумове на дърветата. В детството всички сме безсмъртни. Поне за малко, макар че вечността ни се случва именно тогава.

 

Фотографията на Христо Свинаров е магическа и заради това, че успява да върне зрителя назад, по спиралата на времето, да го “отскубне” от “тук” и “сега”, за да го пренесе в неговите най-съкровени и сакрални спомени или мечтания. Иска се не само голямо техническо майсторство, за да уловиш подобен кадър (почти толкова трудно, колкото да уловиш светулка), но и особена чувствителност към заобикалящия те свят и изострено око, за да зърнеш другия - прикрит такъв. “Светулки” е вълшебен и сърдечен разказ за красивото около и вътре в нас. Нека го зърнем за секунда, а след това да затворим очи и да го прочетем.

 

Рая Раева

Човек в костюм

Човек в костюм

 Фотографията на Димитър Батаклиев навява носталгични и донякъде противоречиви мисли и емоции. Като зрители сме свидетели на случайната и същевременно неизбежна среща между два коренно противоположни свята. От една страна е реалността на делника с характерните за него движение, живост и одухотвореност, а от друга – пространството назастиналостта, на имитацията, на лишеността от емоции и чувства.

Главни актьори са минувачът, който пресича улица в типичен градски пейзаж, и тялото на манекена, което се отразява във витрината на магазин. Градската среда и забързаният мъж неизбежно са усетени от зрителя като близки, познати, присъщи за неговото собствено ежедневие характеристики. Лицето на манекена обаче неслучайно е останало извън кадър. То не е ключово за разбирането на неговата цялост, която успешно наподобява човешкото, но в действителност е просто форма, лишена от смисъл и съдържание. Манекенът излъчва строгост – безупречен костюм, застиналост, съвършенство, неприсъщо на нищо живо. Като непоколебим стожер е изправен пред витрината, която в случая е не просто къс стъкло, а непроницаема граница между истинския живот и неговия миметичен отпечатък; между личността и нейната мнима противоположност.

Студенината произтича не само от невъзможността за среща между двата свята, но и от изначалната обреченост на всеки подобен опит. Въпреки това ние сме заставени да живеем в постоянно противобортво и себенадмогване, видимо не само в заобикалящия ни в свят, но и присъщо за самите нас. Често границата е незабележима и подобно на прозрачна повърхност отразява онова, което силно бихме желали да видим, отдалечавайки ни от нашата истинска същност.

 Рая Раева

Детство

Детство

Светлина

Светлина

Море

Море

Портрет

Портрет

Есе върху фотографията на Джани Беренго Гардин

Venezia In vaporetto (1960)

 От Рая Раева

   Фотографията Venezia in vaporetto (букв. пр. Венеция във водата) е заснета през далечната 1960г. и е една от знаковите творби на италианския фотограф и журналист Джани Беренго Гардин. Бихме могли да кажем, че в нея са заложени множество от проблемите, които занимават обектива на автора, и в този смисъл тя е представителна за творчеството му. Фотографиите на Гардин са същинско приключение за окото – разнообразни по тематика, но заедно с това винаги отличаващи се с характерния авторов отпечатък, целящ откровеност и съпричастност към реалността; към това, което е тук и сега и никога повече няма да бъде; най-после към истината. Гардин разказва истории за безвъзратно отминали реалности, за времена и пространства, които никога няма да ни принадлежат, но които често сме склонни да припознаваме като свои.

Ендшпилът на Ейвидън

Автопортрет-триптих

            Ричард Ейвидън е човек, обсебен до налудничавост от своите занимания. Страстен почитател на театъра, той може със седмици да гледа една и съща пиеса в търсене на ново прозрение, на различни отсенки в обрисовката на характерите и на промени в собствените си възприятия. Често посещава кина, галерии, музеи и жаждата му за литература, особено за Шекспир, Чехов, Пруст и Бекет, е неутолима; огромната му библиотека е погълнала жизненото му пространство. Събраните фрагменти в хода на маниакалното си изучаване на прикритата човешка природа по-късно той въплъщава в работата си.

            Макар и често бъркан с моден фотограф и социален портретист, Ричард Ейвидън работи не за слава, а по вътрешна необходимост. Посвещава живота си на портрета, но снимките му рядко имат точно предназначение; те по-скоро са породени от само себе си, изникнали от въображението и създадени заедно с хора, които търсят връзката помежду си в името на по-дълъг живот в изкуството. Неудържим новатор, Ейвидън упорито не се поддава на общоприетите очаквания за това, какъв трябва да бъде един портрет, настойчиво избягва утвърдените образци и вместо тях избира напълно изчистен подход към жанра. Чрез непрекъснатите предизвикателства към самия себе си той достига не само до същината на фотографския портрет, но и до обширен размисъл за живота, смъртта, изкуството и идентичността под формата на всестранен колективен портрет на Америка от втората половина на XX век.

            

Изкуствената плът на дигиталното изображение

Изкуствената плът на дигиталното изображение

Фотографията е на кръстопът. Съществува опасната перспектива да изпадне и в безпътица. Дърво без корен. Днес има обилен плод, вкусът е съвършен, но всички знаем, че е изкуствен.

Сравненията по технически показатели вече са излишни. Дигиталната технология победи, замени същността с функциите. Пораженията ще са неминуеми в лично-интимен и социален план, фотографията ще изгуби душата си. Тя се роди в името на спомена и самата тя ще се превърне в спомен. Образът губи основите си, той оживотворяваше с достолепието си, а днес принизява с екранната си мимолетност. Високият смисъл е дигитално недостъпен по онтология. Удобството, бързината, съвършенството гонят други изобразителни цели. Емпиричният подход е повсеместна зараза – откриват се чудесни възможности за почитателите на външния свят, суетата и фотоизобразяването й. А какво ще кажете за тази реклама на фотоапарат –стилен, елегантен, в различни цветови гами. Съдете за снимките по избраните качества на този апарат. Lifestyle празнота. Думата съблазън е напълно приложима. Отказ от търсене на ентелехия (крайното предназначение, което всяко нещо съдържа в себе си) на фотографията, отказ от съдържателен диалог за различията между дигитален и фотографски образ. Мнозина го смятат за приключен, а той въобще не се е състоял.


Галерия Снимката Библиотека ФО Школа Паралакс Фотобюлетин Български Фотоклуб

Колкото повече живееш, толкова по-малко разбираш въздействието на светлината върху емулсията. 

                                                   Борис Смелов

Вход в сайта

Последни статии

Архиви

Потребители он-лайн


Общо на сайта: (1)

Потребители (0):

Роботи: (0):

Гости: (1)