Еднорог

Еднорог

Снимката е винаги фрагмент, чийто произход е играта с времето, а не игра с дадена форма. Тя е отнемане на времето от събитие в смисъл на неговото пълно покоряване, затова и Базен описва фотографията като балсамираща времето. Откъсвайки обекта си от времето, фотографията го обезсмъртява и деконтекстуализира. Силовите линии на фона на изображението, който често указва обстоятелствата, които са били налични тогава, в момента на заснемане, пазят неговата история. Но улавянето на обекта чрез обектива, неговото проектиране в нова, неприсъща му среда (в поредицата на лентата, в папката на компютъра ми или в галерията като част от изложба) го възкресяват в нови контексти в този квази-материален вид. Това чудо на фотографията е дотолкова естествена част от нашето разбиране за нея, че се е превърнало в баналност. Тук следва да напомним, че обезсмъртяването и възкресяването са всъщност магични актове и не са присъщи на човека според мястото му в космоса.

Защото само от хоризонта на зрителя можем да забележим главата на еднорог между дърветата. Само като зрители можем да го дорисуваме и удържаме в съзнанието си, без фотографът нарочно да го е уловил. Затова и не можем да твърдим, че тази снимка e документирано доказателство за съществуването на еднорог - това доказва, че фотографията не се бори за статута на документалност относно действителността. Мястото,което въображението ни намира, за да вмести цяло същество с неговата символика, смисли и конотация (както в случая еднорога) се гарантира от магичния потенциал на фотографията. Има празно пространство между фотографираната реалност и реалността на света изобщо, в което пространство се разполага въображемото, а това гарантира мястото на фотографията сред изкуствата.

Ако виждането на еднорога в снимката беше просто илюзия, то рационалното разглеждане и отчленяване на елементите във фотографията може би ще я неутрализира. Например, ако я разделим на осветен преден план и тъмен заден фон, което определя и фокуса върху светлината, която сякаш с фар осветява центъра на изображението; Дотук добре, но сякаш разграфяването на вертикални линии от редуващите се тъмни и светли стволове на дърветата напомнят построението на пиано клавишите или пешеходната пътека. Въображението поема в своите незнайни посоки, построява асоциативни вериги, защото вижда повече от това, което вижда. Дори да изследваме отблизо един по един дървестните стволове и всяка тяхна бразда или разклонение, щом отдръпнем поглед и обхванем цялостно снимката, като Gestalt ще видим отново еднорога. И той ще ни преследва всеки път, и ще го откриваме наново, ще очертаваме липсващото му око и ще сме втренчени в неговия поглед.

Ако се съгласим, че фотографията по своеобразен начин задоволява нуждата от илюзия, чието начало следва да се търси в склонността на разума да търси магията, трябва да уточним, че магията също има свой деец (магьоникът), и не следва да се мисли като стихийна сила, която може да съществува самостоятелно без канализатор, който да я опитоми и изяви. Така можем да редоположим магията, въображението и изобщо свръхестествения характер на фотографията.Той ни засреща като зрители, но само защото е вече наличен в погледа ни, това не е самостоятелна характеристика на снимката изобщо, а по-скоро такава специфика, която се изявява само и единствено в отношението гледащ-гледано.

Савина Петкова

Рафаеле Челентано и радостта от фотографията

За италианеца Рафаеле Челентано създаването на фотография е извор на радост. За него е радост да бъде навън в необичаен час през деня или нощта, да се докосва до пленителни места, които би посетил дори и да не беше фотограф. За него е вълнуващо да прояви филма и да види първите контактни копия; да редактира снимките, да направи тестови копия и да се справи с предизвикателството на окончателните копия.

Повече за автора и големия му проект "Италианците" вижте на http://www.raffaelecelentano.com/.

"Надежда, доверие, любов" на Карстен Вите

"Надежда, доверие, любов" – вдъхновяваща фотосерия от хамбургския фотограф Карстен Вите (Carsten Witte), състояща се от черно-бели портрети на влюбени двойки.

http://cameralabs.org/10135-nadezhda-doverie-lyubov-samye-nuzhnye-chuvstva-v-portretakh-karstena-vitte

Робърт Капа и цветът

Вдъхновяващият Sergio Larrain

Sergio LarrainПрез кратката си фотографска кариера Серхио Ларейн създава редица вдъхновяващи образи. Роден в Чили през 1931 г., той е поканен в агенция Магнум лично от Картие-Бресон. Получава пълно членство в агенцията през 1961 г.

Сред най-интригуващите му проекти са фотографиите на италианския мафиотски бос Джузепе Руссо, публикувани в сп. Life, на къщата на чилийския поет Пабло Неруда (Una casa en la arena), както и на родния му град Валпараисо (Valparaiso).

След около десетгодишна кариера изоставя фотографията. Умира през 2012 г.

Повече за Серхио Ларейн:
http://www.magnumphotos.com/C.aspx?VP3=CMS3&VF=MAGO31_10_VForm&ERID=24KL535Z8S

"Hackney Flowers" на английския фотограф Stephen Gill

При създаването на фотографиите от серията "Hackney Flowers" английският фотограф Stephen Gill използва впечатляваща техника.

Върху отпечатани свои фотографии (в случая от района на северен Лондон) авторът поставя семена, цветя, плодове и предмети, събрани от същият район, и прави снимка на така изграденият колаж.

В други свои серии използва и други "нестандартни" начини за манипулиране на снимките като поставяне на предмети от мястото на заснемане вътре в камерата преди да зареди лентата, заравяне на снимките за известно време и др. под.

Страница на Stephen Gill: http://www.stephengill.co.uk/

Серията "Hackney Flowers": http://www.stephengill.co.uk/portfolio/portfolio#num=content-213&id=album-9

Галерия с изложбата: http://thephotographersgallery.org.uk/stephen-gill-myeyefellout

Wikipedia за Stephen Gill: https://en.wikipedia.org/wiki/Stephen_Gill_%28photographer%29

Ендшпилът на Ейвидън

Автопортрет-триптих

            Ричард Ейвидън е човек, обсебен до налудничавост от своите занимания. Страстен почитател на театъра, той може със седмици да гледа една и съща пиеса в търсене на ново прозрение, на различни отсенки в обрисовката на характерите и на промени в собствените си възприятия. Често посещава кина, галерии, музеи и жаждата му за литература, особено за Шекспир, Чехов, Пруст и Бекет, е неутолима; огромната му библиотека е погълнала жизненото му пространство. Събраните фрагменти в хода на маниакалното си изучаване на прикритата човешка природа по-късно той въплъщава в работата си.

            Макар и често бъркан с моден фотограф и социален портретист, Ричард Ейвидън работи не за слава, а по вътрешна необходимост. Посвещава живота си на портрета, но снимките му рядко имат точно предназначение; те по-скоро са породени от само себе си, изникнали от въображението и създадени заедно с хора, които търсят връзката помежду си в името на по-дълъг живот в изкуството. Неудържим новатор, Ейвидън упорито не се поддава на общоприетите очаквания за това, какъв трябва да бъде един портрет, настойчиво избягва утвърдените образци и вместо тях избира напълно изчистен подход към жанра. Чрез непрекъснатите предизвикателства към самия себе си той достига не само до същината на фотографския портрет, но и до обширен размисъл за живота, смъртта, изкуството и идентичността под формата на всестранен колективен портрет на Америка от втората половина на XX век.

            

Сто години от рождението на Петър Папакочев

Сто години от рождението на Петър ПапакочевПетър Папакочев е сред най-големите майстори на ателиерния фотографски портрет в България. Роден е на 8 януари 1913 г. в Битоля, където прави първите си стъпки във фотографията при своя чичо, собственик на фотографски дюкян. През 1927 г. семейството му се премества в София и Петър Папакочев постъпва като чирак във фотоателието на Дражко Дацов на ул. „Раковски” № 122. От 1933 г. той работи самостоятелно под фирмата на Дацов. През 1934 г. Папакочев прави първата си самостоятелна изложба в София, която е подредена в ресторант „Алказар”  на бул. „Цар Освободител” № 4 и открита със слово на проф. Аександър Балабанов. През 1935 г. фотографът вече има собствено модерно фотоателие в столицата, на ул. „Леге” № 29. Прави и още две самостоятелни изложби – във Варна, през 1939 г. и в София, през 1943. През същата година ателието на Папакочев е разрушено от бомбардировките над столицата. Унищожени са ценни негативи и фотографии. По време на Втората световна война Петър Папакочев е мобилизиран и работи като военен фотограф. След войната отново открива фотоателие в столицата, в апартамента си на ул. „Княз Борис І”. От 1957 г. до края на живота си през 1997 г., Петър Папакочев работи в дома си на ул. „Бачо Киро”. 

Едно въображаемо интервю със Сюзан Зонтаг

Едно въображаемо интервю със Сюзан ЗонтагОнова, което предстои да прочетете, е самата истина, макар в действителност (с това признание едва ли ще ви учудя!), никога да не съм разговаряла със Сюзан Зонтаг. Случайността ме срещна  с едно нейно есе, написано през 1985г. в Ню Йорк. Признавам, откровеността му ме провокира – понякога думите създават силно усещане за материалност, отколкото нечие реално присъствие. Затова и си позволих да направя този експеримент - зададох своите въпроси след като отговорите бяха вече пред мен - те са публикувани като кратък и интимно-личен увод към албума “Certain people” , представящ колекция от портрети на Робърт Мейпълторп.


Галерия Снимката Библиотека ФО Школа Паралакс Фотобюлетин Български Фотоклуб

Вход в сайта

Последни статии

Архиви

Потребители он-лайн


Общо на сайта: (1)

Потребители (0):

Роботи: (0):

Гости: (1)