Еднорог

Еднорог

Снимката е винаги фрагмент, чийто произход е играта с времето, а не игра с дадена форма. Тя е отнемане на времето от събитие в смисъл на неговото пълно покоряване, затова и Базен описва фотографията като балсамираща времето. Откъсвайки обекта си от времето, фотографията го обезсмъртява и деконтекстуализира. Силовите линии на фона на изображението, който често указва обстоятелствата, които са били налични тогава, в момента на заснемане, пазят неговата история. Но улавянето на обекта чрез обектива, неговото проектиране в нова, неприсъща му среда (в поредицата на лентата, в папката на компютъра ми или в галерията като част от изложба) го възкресяват в нови контексти в този квази-материален вид. Това чудо на фотографията е дотолкова естествена част от нашето разбиране за нея, че се е превърнало в баналност. Тук следва да напомним, че обезсмъртяването и възкресяването са всъщност магични актове и не са присъщи на човека според мястото му в космоса.

Защото само от хоризонта на зрителя можем да забележим главата на еднорог между дърветата. Само като зрители можем да го дорисуваме и удържаме в съзнанието си, без фотографът нарочно да го е уловил. Затова и не можем да твърдим, че тази снимка e документирано доказателство за съществуването на еднорог - това доказва, че фотографията не се бори за статута на документалност относно действителността. Мястото,което въображението ни намира, за да вмести цяло същество с неговата символика, смисли и конотация (както в случая еднорога) се гарантира от магичния потенциал на фотографията. Има празно пространство между фотографираната реалност и реалността на света изобщо, в което пространство се разполага въображемото, а това гарантира мястото на фотографията сред изкуствата.

Ако виждането на еднорога в снимката беше просто илюзия, то рационалното разглеждане и отчленяване на елементите във фотографията може би ще я неутрализира. Например, ако я разделим на осветен преден план и тъмен заден фон, което определя и фокуса върху светлината, която сякаш с фар осветява центъра на изображението; Дотук добре, но сякаш разграфяването на вертикални линии от редуващите се тъмни и светли стволове на дърветата напомнят построението на пиано клавишите или пешеходната пътека. Въображението поема в своите незнайни посоки, построява асоциативни вериги, защото вижда повече от това, което вижда. Дори да изследваме отблизо един по един дървестните стволове и всяка тяхна бразда или разклонение, щом отдръпнем поглед и обхванем цялостно снимката, като Gestalt ще видим отново еднорога. И той ще ни преследва всеки път, и ще го откриваме наново, ще очертаваме липсващото му око и ще сме втренчени в неговия поглед.

Ако се съгласим, че фотографията по своеобразен начин задоволява нуждата от илюзия, чието начало следва да се търси в склонността на разума да търси магията, трябва да уточним, че магията също има свой деец (магьоникът), и не следва да се мисли като стихийна сила, която може да съществува самостоятелно без канализатор, който да я опитоми и изяви. Така можем да редоположим магията, въображението и изобщо свръхестествения характер на фотографията.Той ни засреща като зрители, но само защото е вече наличен в погледа ни, това не е самостоятелна характеристика на снимката изобщо, а по-скоро такава специфика, която се изявява само и единствено в отношението гледащ-гледано.

Савина Петкова

Едно време

Колекция Снимката

Колекция "Снимката", Едно време

Милан Христев

Светулки

Светулки

 

 

Когато видях фотографията на Христо Свинаров, съвсем естествено се запитах: "Кога ли за последно съм виждала светулки?". Не можах да си припомня с точност, разбира се, но непоколебимо реших, че трябва да е било в детството - не твърде отдавна, не и много скоро. Иска ми се да вярвам, че е било именно тогава.

 

От пръв поглед "Светулки" те пренася в един друг, далечен и магичен свят. Свят на вълшебства и приключения. Трудно ти е да го опишеш с езика на всекидневието, нужен ти друг език - този на усещанията, на сетивата. Може би дори езикът на сънищата. Защото снимката ти проговаря със съвсем различен, тайнствен и загадъчен глас, който не е притежание на делника.. Как да говориш за нещо, което така ревностно пази езика си? Трябва ти ключ, за да го разчетеш, пътеводител, за да го достигнеш.. Аз реших да тръгна по стъпките на детството. Защо ли? Защото това е царство на магия и приключения. Детството е винаги в минало време, никога “сега”, никога “утре”. А в самото време детство няма. Там то не се измерва с часовници, а с броя на видените светулки, набраните цветя и тайнствените шумове на дърветата. В детството всички сме безсмъртни. Поне за малко, макар че вечността ни се случва именно тогава.

 

Фотографията на Христо Свинаров е магическа и заради това, че успява да върне зрителя назад, по спиралата на времето, да го “отскубне” от “тук” и “сега”, за да го пренесе в неговите най-съкровени и сакрални спомени или мечтания. Иска се не само голямо техническо майсторство, за да уловиш подобен кадър (почти толкова трудно, колкото да уловиш светулка), но и особена чувствителност към заобикалящия те свят и изострено око, за да зърнеш другия - прикрит такъв. “Светулки” е вълшебен и сърдечен разказ за красивото около и вътре в нас. Нека го зърнем за секунда, а след това да затворим очи и да го прочетем.

 

Рая Раева

Човек в костюм

Човек в костюм

 Фотографията на Димитър Батаклиев навява носталгични и донякъде противоречиви мисли и емоции. Като зрители сме свидетели на случайната и същевременно неизбежна среща между два коренно противоположни свята. От една страна е реалността на делника с характерните за него движение, живост и одухотвореност, а от друга – пространството назастиналостта, на имитацията, на лишеността от емоции и чувства.

Главни актьори са минувачът, който пресича улица в типичен градски пейзаж, и тялото на манекена, което се отразява във витрината на магазин. Градската среда и забързаният мъж неизбежно са усетени от зрителя като близки, познати, присъщи за неговото собствено ежедневие характеристики. Лицето на манекена обаче неслучайно е останало извън кадър. То не е ключово за разбирането на неговата цялост, която успешно наподобява човешкото, но в действителност е просто форма, лишена от смисъл и съдържание. Манекенът излъчва строгост – безупречен костюм, застиналост, съвършенство, неприсъщо на нищо живо. Като непоколебим стожер е изправен пред витрината, която в случая е не просто къс стъкло, а непроницаема граница между истинския живот и неговия миметичен отпечатък; между личността и нейната мнима противоположност.

Студенината произтича не само от невъзможността за среща между двата свята, но и от изначалната обреченост на всеки подобен опит. Въпреки това ние сме заставени да живеем в постоянно противобортво и себенадмогване, видимо не само в заобикалящия ни в свят, но и присъщо за самите нас. Често границата е незабележима и подобно на прозрачна повърхност отразява онова, което силно бихме желали да видим, отдалечавайки ни от нашата истинска същност.

 Рая Раева

Детство

Детство

Светлина

Светлина

Море

Море

Портрет

Портрет

Мост

Мост

 

Море

Море


Галерия Снимката Библиотека ФО Школа Паралакс Фотобюлетин Български Фотоклуб

Вход в сайта

Последни статии

Архиви

Потребители он-лайн


Общо на сайта: (1)

Потребители (0):

Роботи: (0):

Гости: (1)