Автор на статията Търсене в Гугъл. Осъществява по заглавието на статията Добави във Facebook Версия за печат

  • ID на статията: №42 в базата данни
  • Добавена на: 14-02-2014, 22:54
  • Видяно: 974 пъти
  • Коментари: 0 коментара
  • Рейтинг

Търсене в сайта



Есе върху фотографията на Джани Беренго Гардин

От Рая Раева

   Фотографията Venezia in vaporetto (букв. пр. Венеция във водата) е заснета през далечната 1960г. и е една от знаковите творби на италианския фотограф и журналист Джани Беренго Гардин. Бихме могли да кажем, че в нея са заложени множество от проблемите, които занимават обектива на автора, и в този смисъл тя е представителна за творчеството му. Фотографиите на Гардин са същинско приключение за окото – разнообразни по тематика, но заедно с това винаги отличаващи се с характерния авторов отпечатък, целящ откровеност и съпричастност към реалността; към това, което е тук и сега и никога повече няма да бъде; най-после към истината. Гардин разказва истории за безвъзратно отминали реалности, за времена и пространства, които никога няма да ни принадлежат, но които често сме склонни да припознаваме като свои.

   Самият той е по-скоро скептичен към определението артист1 и предпочита да нарича себе си „пехотинец във фотографията“ или „свидетел на своето време“. Изпитва истинска страст към реалността, като основният му стремеж винаги е бил да „запечата“ събитията такива, каквито те са, да види творбата си във възможност, да остави следа в спиралата на историята. Фотографът трябва да притежава изострените инстинкти на ловеца, който неуморно дебне реалността, за да улови жертвата си. Да бъде ловец на възможности.

   Гардин е завинаги отдаден на класическата черно-бяла фотография и не открива изкушение в новите дигитални техники, макар и да признава някои от преимуществата им, като бързината например. „Решаващият момент в една фотография е прерогатив изцяло на фотографа“, споделя той, но допълва, че никога не е инсценирал реалността, а по-скоро е бил неин съучастник, стремящ се да удържи хода на историята в един-единствен миг. Мигът не е разбран като отсъствие на време или безвремие, а като не-време, т.е. като събраност на цялото време в едно неизменно сега. Всеки избор на снимащия се превръща в послание, с което той ни спасява от забрава, „балсамирайки“ времето. Неговата цел е да заснеме онова, което изчезва, изплъзващия се от ръцете ни живот – „тук не се пита „за какво“ и „защо“, а само да бъдеш, да си опрян о същинското съществуване“ 2, да уловиш близостта, събрана във вечност. 

   Джани Беринго Гардин е повече от пътешественик – той е гражданин на света, но и завинаги влюбен в многоликата Италия. Абстракцията е чужда на творчеството му, защото то е разказ за всекидневния живот на обществото. Този хроникьор на битието се вълнува както от еуфоричните тълпи на улицата, така и от  монотонната времева спирала на селото и провинцията. Винаги готов е да улови откраднатите целувки на влюбените в здрача на площад Сан Марко (1959) или да увековечи танца на двамата млади на морския венециански бряг (1958).

   Лицата, които  приласкава във фотографиите си, са всякога откровени, причастни на своята история, те не задават въпроси, не са чужди на случващото се. Те са творци на смисъла. У Гардин се долавя неистовото желание за зараждането на диалог именно между смисъла на миналото и този на настоящето. Това желание е динамично, всеобхватно, пространствено неограничено. То завладява из основи и нас, понасяйки ни във вихъра на един лудешки танц на спомените, в който партньорът ни постоянно сменя своя облик заедно с недпредсказуемостта на битието. „Своеобразна тайна има около времето: то се връща така, че променя всичко.“ 3 Прави ни съпричастни на историята, нейни спътници, а не просто мними наблюдатели. От плажовете на Венеция, през кафенетата в Париж и Ню Йорк, до площадите на Милано или полята на Тоскана – независимо дали ставаме свидетели на сакрални срещи между влюбени или на шумни приятелски разговори, кадрите кипят от мощта на живота, запечатана в един неповторим миг.

   Хайдегер твърди, че човешкото битие е винаги съ-битие, а Гардин допълва, че фотографът е съ-работник на действителността и това е неговият основен занаят. „Фотографията до безкрай възпроизвежда нещо, случило се еднократно: тя механично повтаря онова, което не може вече да се повтори екзистенциално.“4 Тя борави не със самата действителност, а с нейните образи. Фотографията играе със смъртта, улавяйки и съхранявайки живота във вечността. Именно в това се крие нейното парадоксално обаяние, близостта й до всеки един от нас, чувството за споделеност и заедност.

   От пръв поглед става ясно, че Venezia in vaporetto не е обикновена фотография. Не само заради специфичната техника, която е използвана при направата й, но и заради посланията, които донася чрез нея. Тук деликатно, но настойчиво се преплитат седем различни кадъра, без да бъдат ясно разграничени един от друг. Все пак идеята за  граничност и пространственост е ключова - границата се явява особен сблъсък на хоризонти, представящ ни различни епизоди от битието на един и същи човек.

   Фотографията е светлопис, „рисуване със светлина“. Фактът, че кадърът е черно-бял придава особена атмосфера на творбата – меланхолия и носталгичност се преплитат в неразривно цяло, за да акцентират върху промяната, върху безмилостния ход на времето, върху безвъзратно изгубеното „тук и сега“ във всеки един от пространствените епизоди. Те са наситени със загадъчност и тайнственост, като премълчават повече,  отколкото ни споделят.

   Налице е екзистенциалната криза на личността, която не е успяла да се удържи в своята цялост. Тя като че ли се лута измежду различните смислово натоварени слоеве на  пространството, изгубила линейния ход на времето и своята контекстуалност. Рамкирането е нещо характерно за фотографията, но наличието на рамки в самата вътрешна композиция подсказва, че цялостта на човешкото битие е накърнена. Личността е фрагментирана, неспокойна, неуравновесена. Заражда се естествено въпроса: Какво удържа Аз-а във времето и в пространството? С каква сигурност можем да кажем, че нашето Аз днес ще е равнозначно на това утре, на това след пет, десет или двадесет години? Склонни ли сме да се съгласим с Декарт, че единствено безспорна е реалността на Аз-а или са налице особености, които ни загатват друго? Тези въпроси остават отворени за всеки един, осмелил се да надзърне в света на фотографията от Гардин, както и в своя собствен свят.

  Границите могат и биват преодолявани на база език. Истината се разкрива преди всичко в опита ни с изкуството, философията и историята. Преводът никога не е съвършен, но е винаги възможен и онова, което не ни позволява да се „изгубим“ в него, е именно нашата „причастност към истината“, нашата диалогична същност, посредством която ние сме един вечен и нескончаем разговор за и със света. Нека не забравяме, че „сенки има там, където е слънцето“ и не бива да преставаме да се вслушваме и да бъдем спътници на другите, на действителността.

   За Джани Беренго Гардин силата на фотографията се крие в нейната тясна обвързаност с реалността. Той никога не прилага специални ефекти към снимките си, никога не ги редактира. Признава, че това може да бъде изкушаващо, че дори може да повиши естетическата стойност на кадъра, но по този начин несъмнено той ще изгуби своята причастност към истината, ще се превърне в лъжесвидетелство за реалността.

   Сградите са проектирани от архитекти, казва той, но са направени от зидари. И допълва: „Същата логика се прилага и към фотографите. Бих искал бъдещите поколения да не ме възприемат като артист, а като човек, който е документирал своето време, като свидетел на една епоха.“ Дълбоко вярвам, че призванието на Гардин е изпълнено, а стремежът му към истината – завинаги увековечен в творбите му.

____________________________________________________________________________________________________________
 

1. Вж. Интервю с Джани Беринго Гардин от септ. 2013г.  http://www.italianways.com/interview-with-gianni-berengo-gardin/

2.  Вж. Хайдегер, М., Аренд, Х. Писма 1925-1975, с. 27, с. 29.

3. Вж. Хайдегер, М., Аренд, Х. Писма 1925-1975, с. 95.

4. Барт, Р. Camera Lucida. Записка за фотографията, с. 10

5. Вж. Хайдегер, М., Аренд, Х. Писма 1925-1975, с. 25.

 

 

 

Вижте също


Уважаеми, гостинино! Вие присъствате на сайта като нерегистриран потребител. Препоръчваме ви да се регистрирате или да влезете с вашето име и парола.