Автор на статията Търсене в Гугъл. Осъществява по заглавието на статията Добави във Facebook Версия за печат

Търсене в сайта



Едно въображаемо интервю със Сюзан Зонтаг

Онова, което предстои да прочетете, е самата истина, макар в действителност (с това признание едва ли ще ви учудя!), никога да не съм разговаряла със Сюзан Зонтаг. Случайността ме срещна  с едно нейно есе, написано през 1985г. в Ню Йорк. Признавам, откровеността му ме провокира – понякога думите създават силно усещане за материалност, отколкото нечие реално присъствие. Затова и си позволих да направя този експеримент - зададох своите въпроси след като отговорите бяха вече пред мен - те са публикувани като кратък и интимно-личен увод към албума “Certain people” , представящ колекция от портрети на Робърт Мейпълторп.


Вие сте една от онези личности, чиито образ въображението ни моделира, вдъхновено от онова, което e успяло да долови между редовете. Какво изпитва човек, който за другите има не телесно, а словесно битие, когато застане срещу камерата?

Дори и да съм напълно наясно с факта, че камерата не е пистолет прицелен в мен, всеки път, когато позирам за фотогафски портрет аз се чувствам притеснена и изпълнена със съмнения...

Може би това е добре познатият страх, засвидетелстван в много култури – страх от непознатото, от магията на черната кутия, която има властта да отнеме част от силата на всеки застанал срещу нея?

Аз не си представям, че фотографът, опитвайки се да създаде мой образ-реплика, ме ограбва с нещо. Не съм заплашена, а по-скоро обезоръжена. Некомфортът ми е предизвикан от това, че ситуацията ми налага да се чувствам по различен начин – диаметрално противоположен на нормалното ми усещане за себе си. Обикновено ми е широко и удобно в моето тяло, но камерата ме кара да усещам тежестта на лицето си – подобно на затворника с желязната маска от романа на Дюма аз гледам с напрежение света през прозорците на очите си.

Дали актът на фотографиране и неговият резултат не връщат човека в най-ранното  детство, когато става припознаването на собствения образ? Тогава детето с учудване сглобява фрагментите на тялото си, приемайки ги като нещо извън него самото, нещо странно и чуждо. Понякога Вие не сте ли изпадали в подобно недоумение пред свой портрет, питайки се “Това фотография на човек въобще ли е или точно на мен?”

Онова, което чувствам, когато разглеждам резултата от някоя фотографска сесия, е стъписване – стъписване пред самата себе си. Докато около 90% от моето съзнание мислят, че аз съм на този свят, че аз съм само и единствено аз, то според останалите 10% съм невидима. Тази част винаги ме ужасява, когато гледам мой портрет - особено такъв, на който изглеждам привлекателно. Фотографията е нещо като порицание на грандиозността на съзнанието – в един момент се поглеждаш и си казваш  “О, значи това съм “АЗ”!?

Според Умберто Еко фотографията прилича на кривите огледала. Пред камерата се държим така сякаш сме застанали пред нормално огледало, казващо истината (макар и вътрешно да знаем, че фотографията лъже) и изведнъж (уж с изненада!) откриваме, че то ни връща недействителен образ, показва ни такива, каквито сме убедени, че не сме.

Когато гледам свой портрет, ме поразява разликата между мен и образа. Онова, което е запечатал върху фотохартията Мейпълторп, не съм истинската аз. Това е моят измамен вид, сътворен от камерата – крехък, мигновен компромис, направен от двама ни – фотографът и мен. Съмнявам се, че някога изобщо съм изглеждала по начина, по който ме е представил Мейпълторп, или че ще изглеждам точно така, когато ме фотографира следващия път.

В студиото Вие чувствате ли се притисната от необходимостта да играете някаква роля, която по принцип не ви е присъща? Съгласявате ли се с образа, който фотографът се готви да създаде и ако е така, не излиза ли, че Вие доброволно помагате на огледалото (фотоапарата) да излъже?

Да бъдеш фотографиран, тоест да позираш за фотография (обикновенно една такава сесия продължава няколко часа, през които се правят много снимки), означава да се чувстваш вкаменен, хванат в капан. На погледа на фотографа аз не мога да отговоря адекватно, защото осъзнавам, че гледайки мен, той желае това, което не аз съм – моя образ. Примирявам се с онази позиция на съзнанието ми, която ме заставя да съдействам на човека с камерата (по принцип фотографският портрет е нещо, което все пак изисква съдействието на обекта). Покорно и с желание започвам да следвам инструкциите на фотографа, ако той или тя ми даде такива, за това как да изглеждам по-привлекателна. Веднъж попитах Мейпълторп какво прави, когато позира пред камерата и той ми отвърна, че се опитва да намери и покаже най-самоуверената част от себе си. При все, че съм професионалистка в гледането, всеки път, когато ме фотографират, аз се превръщам във фотографска девица - изпитвам все същото смущение, амнезия. Забравям как да си слагам грим, с коя блуза съм най-фотогенична, коя страна на лицето ми е “добрата” страна. Брадичката ми винаги застава твърде високо... Не зная какво да правя с ръцете си...

Имайки предвид, че Вие проучвате историята на фотографията от десетилетия, много пъти сте била фотографирана от професионалисти и сте прекарали доста време в изследване на естетическите и морални аспекти на фотографското изображение, тази “заслепеност” едва ли би могла да бъде причинена от неопитност...

Някакво дълбоко упорство от моя страна започва да действа: отказът ми да приема напълно факта, че аз не само изглеждам някак, но имам свой собствен външен вид – добър или лош, приличам на някого или на нещо... Моята фантазия, моето приемущество и може би в известен смисъл - професионална деформация, е увереността ми в това, че светът непрестанно очаква да бъде видян. Изведнъж самата аз се превръщам в обект... Вероятно се чувствам прекалено могъща като наблюдател, за да приема ролята на наблюдавана.

Вижте също


Уважаеми, гостинино! Вие присъствате на сайта като нерегистриран потребител. Препоръчваме ви да се регистрирате или да влезете с вашето име и парола.