Автор на статията Търсене в Гугъл. Осъществява по заглавието на статията Добави във Facebook Версия за печат

Търсене в сайта



Сто години от рождението на Петър Папакочев

Петър Папакочев е сред най-големите майстори на ателиерния фотографски портрет в България. Роден е на 8 януари 1913 година в Битоля, където прави първите си стъпки във фотографията при своя чичо, собственик на фотографски дюкян. През 1927 година семейството му се премества в София и Петър Папакочев постъпва като чирак във фотоателието на Дражко Дацов на ул. „Раковски” № 122. От 1933 година той работи самостоятелно под фирмата на Дацов. През 1934 година Папакочев прави първата си самостоятелна изложба в София, която е подредена в ресторант „Алказар”  на бул. „Цар Освободител” № 4 и открита със слово на проф. Аександър Балабанов. През 1935 година фотографът вече има собствено модерно фотоателие в столицата, на ул. „Леге” № 29. Прави и още две самостоятелни изложби – във Варна, през 1939 година и в София, през 1943. През същата година ателието на Папакочев е разрушено от бомбардировките над столицата. Унищожени са ценни негативи и фотографии. По време на Втората световна война Петър Папакочев е мобилизиран и работи като военен фотограф. След войната отново открива фотоателие в столицата, в апартамента си на ул. „Княз Борис І”. От 1957 година до края на живота си през 1997 година, Петър Папакочев работи в дома си на ул. „Бачо Киро”.

 

Сто години от рождението на Петър ПапакочевКакво представлява фотографският портрет? „Сбор от противоречия” вероятно ще е най-точният отговор. Лист хартия, който може да бъде отнесен от вятъра, забравен между страниците на някоя книга, смачкан, скъсан или нарязан. Може да пламне или да плесеняса, може да избледнее или потъмнее... Символ е на тленността. „Всичко е за кратко” казва той – и красотата, и младостта, и цялото наше земно съществуване. Както пише Ролан Барт, фотографията е паметник от нов тип (изобретение на съвременното общество) – не от камък или метал, материали, които със сигурност биха устояли във времето, а от хартия – „мимолетно свидетелство”, което носи усещания като безсилие и липса на устойчивот [1]. Същевременно обаче фотографският портрет е и шансът ни за безсмъртие, за сигурен „живот” след смъртта. Поглеждаш в обектива и осъзнаваш, че този образ, който предстои да се роди ще те надживее.

Сто години от рождението на Петър ПапакочевНякаква част от теб – напълно освободена от ограниченията на тялото – ще води непредставим живот вместо първообраза си. Плашещо. И в същото време желано. Струва си за такъв случай да облечеш хубави дрехи (или по-скоро „значещи” – бяла рокля, костюм, униформа) и да посетиш истинско фотографско ателие. Днес, разпръснати в многообразието от възможности, ние все по-трудно правим избор. Къде, как, срещу каква сума? Въобразяваме си, че ако получим задоволителен отговор на десетките си въпроси, ще се сдобием и със задоволителен краен резултат.  После се сещаме, че имаме камера в джоба си и всичко приключва без официалности и ритуали. Фотографиите, които сме направили с нищожни усилия и за нищожно време, никога няма да означават за нас това, което са означавали за предците ни.

Сто години от рождението на Петър ПапакочевГодини наред, много преди навлизането на цифровата фтография в нашето ежедневие, софиянци добре познавали един адрес – ул. „Бачо Киро” № 2, ет. 3, фото „Папакочев”. Стая в малък апартамент, обитаван от семейството на фотографа. Има нещо символично в това разполагане на извънредното, парадното, необичайното, каквото е било фотографското ателие в представите на хората, сред интимната атмосфера на дома. Срещата е не мужду модел и фотограф, а между спокойно протичащото ежедневие, чиито пукнатини неусетно поглъщат човека и онзи гладък и лъскав образ в черно и бяло, който ще се появи – самата противоположност на живия живот. Актьори, писатели, музиканти, духовници са прекосявали сумрачното антре, за да прекрачат прага на стаята-ателие. Като на посещение при мъдрец. Някой, притежаващ свръхестествени възможности. Откакто съществува фотографията, към човека зад камерата винаги се е подхождало с уплаха и притеснение. Онзи, който се готви да ни направи портрет, предстои да ни изненада със самите нас, показвайки ни нашите собствени черти сякаш за първи път. Фотографията е нещо като порицание на грандиозността на съзнанието. В един момент се поглеждаш и си казваш  “О, значи това съм “АЗ”!? АЗ твърде рядко съвпада с образа, който фотоапаратът предлага. „АЗ”, както пише Ролан Барт е „леко, разединено, пръснато и досущ като въздушен мехур не се задържа на едно място, а снове нагоре-надолу”, докато образът е „тежък, неподвижен, упорит”.

Сто години от рождението на Петър ПапакочевЧесто говорят за знаменитостите, на които Петър Папакочев е правил портрети през годините – Лили Иванова, Емил Димитров, Николай Гяуров, Парашкев Хаджиев, Константин Кисимов, Татяна Лолова, Георги Калоянчев, Гунди... Но не е ли по-важно умението му да превръща обикновените хора, онези, които не са записани нито в малката, нито в голямата история, в „звезди”? Защото е факт, че и случайният посетител, също както и известната в обществото личност, си тръгват от улица „Бачо Киро” с еднакво красиви, изразителни и перфектно изпълнени фотографии. Ателието на Папакочев е магическо място, в което всеки може да получи пищен визуален завършек на фантазиите за себе си. „Искам да съм като...”, „Ами ако...”, „Де да можех...” – колко пъти в живота си човек има шанса да реализира така лесно някоя от мечтите за себе си? А изискванията са скромни и по силите на всеки – фотографът ги споделя в една своя статия: „Не демонстрирайте талията си, освен ако тя не е кандидат за рекордите на Гинес; За да изглеждате естествени на снимката, нужно е да бъдете спокойни и отпуснати, а това най-лесно става, когато сте седнали; За да преодолеете неизбежното напрежение пред обектива, добре е преди снимката да държите нещо в ръцете си – шалче, книга или дори вестник. Когато ръцете са заети, тялото се отпуска; Косата трябва да бъде естествена, бухнала и мека. Никога не се подстригвайте специално за снимка. Ако вече сте сторили това, оставете косата си поне две седмици, за да израсне. Това не се отнася за мъжкото бръснене, което е задължително преди снимка; Никога не се снимайте, когато сте уморени; Усмихвайте се наполовина от необходимото; Вместо да поемете въздух преди да щракне затворът, изпуснете го”[2].

Сто години от рождението на Петър ПапакочевВероятно няма да бъде преувеличено ако определим Петър Папакочев като българският Юсуф Карш[3]. Не толкова известните личности или драматично осветление, колкото любовта към сцената е това, което определя тяхното сходство. Известно е, че Карш е повлиян от театъра, където е работил в ранните си години като фотограф. Папакочев обича операта, фотографирал е едни от най-талантливите български оперни артисти. Светлината, фокусираща вниманието върху персонажа, гладкото, лишено от подробности лице, самовгъбеността на позиращия и цялостонто усещане за сцена, която наблюдаваме зад четвъртата стена – всичко това  ни прави подвластни на “театралната илюзия”, която ни кара да приемаме за действително и вярно онова, което е само фикция, да допускаме създадения с художествени средства референтен образ, да се представя пред нас като реален. В композициите на Папакочев липсва само завесата (не случайно тя е често срещан елемент в декора на старите фотографски портрети), която да обозначи илюзорното пространство, в което се случва нещо различно от реалния живот. Фотографиращият се, подобно на актьора, се появява едновременно като друг и като самия себе си. Пред нас е едно от превъплъщенията на истинския ням театър, мечтата на Антонен Арто, театър, който изразява много повече чрез образи, отколкото с думи, театър, в който мълчанията трябва да бъдат чути.

Сто години от рождението на Петър Папакочев„Чувал съм да се говори, че съм много богат човек – пише Петър Папакочев. – Това е вярно. Но богатството ми, за разлика от представите на някои, е в моите снимки, в срещите ми с хората на тях, в общуването. [...]  Дълбоко съм убеден, че във фотографията има сериозни и несериозни неща. Кое според мен е сериозното? На първо място това е документът – свидетелството за човека, за епохата, „образното доказателство”[4]. В годините, в които в духа на социализма се налагат като всеобщо изискване скромността, простотата и липсата на индивидуалност, фото „Папакочев” предлага точно обратното – полъх от западния свят, мода, изящество, стил, суета. Еднаквостта е единствено в красотата на крайния резултат, който никога не разочарова – не само очакванията на модела, но и всички останали погледи, които се плъзгат десетилетия по-късно по тези познати и непознати лица. Дали и ние ще оставим такива привлекателни визуални свидетелства за нашето време? Фотографиите на Петър Папакочев ще продължават да висят достолепно в рамка на стената. А къде ще бъдат нашите портрети?

Сто години от рождението на Петър Папакочев

[1]Барт, Р. Camera Lucida. Записка за фотографията. С. 2001, 108.

[2] Папакочев, П. Далече от „Щастливите случайности”. –В: Българско фото, 1990, № 1, 17.

[3] Подобно сравнение прави в статията си за Петър Папакочев и Кръстан Дянков. Вж: Дянков, К. Петър Папакочев. – В: Българско фото, 1976, № 4, с. 13.

[4] Папакочев, П. Далече от „Щастливите случайности”, 12.

Вижте също


Уважаеми, гостинино! Вие присъствате на сайта като нерегистриран потребител. Препоръчваме ви да се регистрирате или да влезете с вашето име и парола.