Еднорог

Еднорог

Снимката е винаги фрагмент, чийто произход е играта с времето, а не игра с дадена форма. Тя е отнемане на времето от събитие в смисъл на неговото пълно покоряване, затова и Базен описва фотографията като балсамираща времето. Откъсвайки обекта си от времето, фотографията го обезсмъртява и деконтекстуализира. Силовите линии на фона на изображението, който често указва обстоятелствата, които са били налични тогава, в момента на заснемане, пазят неговата история. Но улавянето на обекта чрез обектива, неговото проектиране в нова, неприсъща му среда (в поредицата на лентата, в папката на компютъра ми или в галерията като част от изложба) го възкресяват в нови контексти в този квази-материален вид. Това чудо на фотографията е дотолкова естествена част от нашето разбиране за нея, че се е превърнало в баналност. Тук следва да напомним, че обезсмъртяването и възкресяването са всъщност магични актове и не са присъщи на човека според мястото му в космоса.

Защото само от хоризонта на зрителя можем да забележим главата на еднорог между дърветата. Само като зрители можем да го дорисуваме и удържаме в съзнанието си, без фотографът нарочно да го е уловил. Затова и не можем да твърдим, че тази снимка e документирано доказателство за съществуването на еднорог - това доказва, че фотографията не се бори за статута на документалност относно действителността. Мястото,което въображението ни намира, за да вмести цяло същество с неговата символика, смисли и конотация (както в случая еднорога) се гарантира от магичния потенциал на фотографията. Има празно пространство между фотографираната реалност и реалността на света изобщо, в което пространство се разполага въображемото, а това гарантира мястото на фотографията сред изкуствата.

Ако виждането на еднорога в снимката беше просто илюзия, то рационалното разглеждане и отчленяване на елементите във фотографията може би ще я неутрализира. Например, ако я разделим на осветен преден план и тъмен заден фон, което определя и фокуса върху светлината, която сякаш с фар осветява центъра на изображението; Дотук добре, но сякаш разграфяването на вертикални линии от редуващите се тъмни и светли стволове на дърветата напомнят построението на пиано клавишите или пешеходната пътека. Въображението поема в своите незнайни посоки, построява асоциативни вериги, защото вижда повече от това, което вижда. Дори да изследваме отблизо един по един дървестните стволове и всяка тяхна бразда или разклонение, щом отдръпнем поглед и обхванем цялостно снимката, като Gestalt ще видим отново еднорога. И той ще ни преследва всеки път, и ще го откриваме наново, ще очертаваме липсващото му око и ще сме втренчени в неговия поглед.

Ако се съгласим, че фотографията по своеобразен начин задоволява нуждата от илюзия, чието начало следва да се търси в склонността на разума да търси магията, трябва да уточним, че магията също има свой деец (магьоникът), и не следва да се мисли като стихийна сила, която може да съществува самостоятелно без канализатор, който да я опитоми и изяви. Така можем да редоположим магията, въображението и изобщо свръхестествения характер на фотографията.Той ни засреща като зрители, но само защото е вече наличен в погледа ни, това не е самостоятелна характеристика на снимката изобщо, а по-скоро такава специфика, която се изявява само и единствено в отношението гледащ-гледано.

Савина Петкова


Галерия Снимката Библиотека ФО Школа Паралакс Фотобюлетин Български Фотоклуб

Вход в сайта

Последни статии

Архиви

Потребители он-лайн


Общо на сайта: (1)

Потребители (0):

Роботи: (0):

Гости: (1)